Скални манастири

В днешните български земи има множество обекти – скални светилища, пещери с естествена или издълбана от човешката ръка форма, съхранили следи от древния култ към скалата, към природата, към Великата Богиня майка. Пещерата е и основен символ в най-важните християнски тайнства – Рождество и Възкресение. В българските земи в миналото са съществували над 500 скални манастири и черкви, изградени в естествени пещери или скални ниши по подобие на тези, строени в селищата. Разбира се, те не притежават тяхната монументалност, поради ограничените възможности на скалните площадки. Три от тези манастири се намират в землището на  с. Карлуково. Съществуващият и днес известен манастир „Успение Богородично” е разположен до с. Карлуково, на 8 км. от гр. Луковит, сред Искърското дефиле, намиращ се в двора на болницата за психично болни. Според историци в този район е имало тракийски и римски светилища. По време на второто българско царство манастира е познат под името „Викторова лъка”., но поради многобройните разорения на манастира, около него възникват скалните манастири, които са в радиус 2 км. един от друг, от двете страни на речното корито. Разрушен по време на османското нашествие, останал векове наред в запустение. Възстановен едва в края на XVI в., навярно при някое от насилствените помохамеданчвания на павликенските селища в този район на страната, той отново бил разсипан от поробителите. За нов живот Карлуковският манастир се въздигнал едва през първата половина на XVII век. Събитието е засвидетелствано от известния резбар даскал Урош, който в 1735 г. изрязал големия дърворезбен иконостас на черквата. По-късно през 1834 г. след поредното разорение на манастира, той отново бил въздигнат със средствата на родолюбивия пловдивски чорбаджия Стоян Чалъков, който имал имоти по тия места. През 1877 г. по време на Руско – турската освободителна война, при отстъплението си турците опустошили за последен път манастира. Може с основание да се предполага, че в Карлуковския манастир се е водила не само оживена духовно – религиозна, но и книжовно -просветна дейност. Конкретни известия за това обаче не са запазени, вероятно поради многократните опустошавания и разрушавания на манастира, фактът, че голяма част от надписите към стенописните сцени и светийските образи, както и възпоменателният надпис за обновяването на черквата са изписани на чист български език, свидетелства за будното народностно съзнание и за патриотичните чувства на майсторите – живописци, ктитори и миряни в тази част на поробените български земи.Стенописната украса на  манастирската черква илюстрира пълния цикъл на евангелските събития. Силно впечатление правят сцените: „Влизането в Йерусалим“, „Тайната вечеря“, „Поругание Христово“ и особено композицията „Рождество Христово“, в която битовите елементи и природният пейзаж и придават характера на жанрова картина. В „Тайната вечеря“ апостолите са насядали от двете страни на Христос около кръглата маса. Динамична и раздвижена е и сцената „ Поругание Христово“.Най-впечатляваща  е стенописната композиция „Разпятие Христово“, която заема цялата източна стена в наоса на черквата. Така изразително и така мащабно сюжетът „Разпятие Христово“ не е бил изобразяван в нито една от зографисаните дотогава селищни и манастирски черкви по българските земи. В преддверието на църквата са изписани главно сцени от Богородичния акатист и Премъдростите на Йоан Златоуст. Сравнявайки стенописните изображения в наоса с тези в преддверието, не е трудно да се установи известно различие в стила и цветоусещането на зографите и главно, моделировката на човешките лица. Това дава основание да се предполага, че цялостното изписване на карлуковската манастирска черква е било дело най-малко на двама майстори зографи. За съжаление, те не са оставили никакви писмени известия нито за себе си, нито за това къде са се учили на живописно изкуство. Наред със стенописта, в карлуковската манастирска черква е имало и множество икони, оценявани като забележителни произведения на иконописното изкуство. Малките иконостасни икони, обрамчени в кръгли медалиони, предизвиквали интерес с портретната си характеристика и с жизнеността на образите. Особено ценни са големите иконостасни икони, някои от които са нарисувани от самоковския живопсец Димитър Христов Зограф (1769-1860).

Св. Петка, Св. Марина и Св. Архенгел Михаил

„Св. Никола” (Глигора) е с интересна архитектура, която наподобява тази на черквите строени по това време в селищата, като за място е използвана естествена скална пещера или ниша. На тези тайнствени скали, обители са съхранили много ценни графити – рисунки и надписи, както и стенописи с голяма художествена стойност. Откритите неотдавна фрагменти от първи живописен слой са свалени от стените и се намират в депата на музея в град Ловеч. Това са … и три вотивни изображения върху подпорната стена, ограждаща открита галерия в двора на църквата – образите на две малки болярки и игумена Даниил (с надпис), св. Никола и свещ, до която надписът споменава някой си (Д)обросл(ав). … Костюмите и стемата на болярките намират паралели в паметници, а и в археологически находки от XIII – XIVв.“ Архитектурата на паметника е проучена от гръцкия учен арх. Г. Веленис. Той разграничава три строителни етапа. Тези от втория живописен слой са публикувани през 1965-66 година от Д. Панайотова. Първите  стенописи са между най-ранните запазени в тази част на страната. Те обогатяват познанията ни не само за развитието на стенната ни живопис, но и за средновековното облекло и украса. Скалната църква „Света Марина”/ на Флориан, датира от края на XIII и началото на XIV век. Намира се на десния бряг на река Искър, срещу Карлуковския манастир. Уникален паметник от късното българско средновековие. Построена върху непристъпна скална площадка в ниша на около 20 м от нивото на реката, тя е била е изградена от местен ломен камък, свързан с хоросан. Имала е дървена конструкция и двускатен покрив с керамични керемиди. Еднокорабна, едноабсидна с размери 5 на 3 м. Стените й били дебели 60 см. Малко прозорче (мазгал) украсявало южната фасада. На източната стена се намирали две олтарни апсиди – малка и голяма. Сведения за този вид се черпят от останките, документация, книги и научни изследвания. Поради малкия брой на запазените у нас паметници от 14 в. трудно е да се намери точен стилов паралел на всеки един от тях и почти всеки паметник остава представител на дадена насока в развитието на монументалната живопис или на развитието на стила на отделно ателие.  Църквата „Св. Марина“ е притежавала минимума от сцени и изображения на светци, задължителни за една църковна сграда. По всяка вероятност таванът под двускатният покрив не е бил изписан. Според учените, стенописите са работени от двама майстори. По-опитният от тях е бил възпитан в традициите на палеоговската живопис и напомня майстора на Ивановската църква. Има и други паметници на културата, отдалечени от Търново, с малки размери, които са от изключително значение за българската и световна култура и история (например Боянската църква). През 70-те години на 20-ти век е извършена реставрация. Част от стенописите са свалени и се съхраняват в НИМ. Скална църква „Света Марина“ е обявена за паметник на културата с национално значение, Д. В., бр.100/1969 г..  Хаджийски (1985) публикува снимков материал, от който личи, че църквата е вече в руинно състояние. В наши дни от този някога прекрасен храм не е останало почти нищо. През лятото на 2006 г. от земята са се подавали само основите и част от олтара на източната стена. През лятото на 2006 г. експерти от НИПК са посетили обекта и изразили писмено принципно съгласие за реконструкция на скалния манастир и оказване на методическа помощ в процеса на строителството.  Подкрепили проекта и кметът на гр. Луковит, кметът на с. Карлуково и енорийският свещеник Евг. Цветанов. Църквата е разположена в скална ниша на отвесна скала висока 80 м. под Националния пещерен дом.